Отличените творби в Шестия национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“

Първа награда
Дора Господинова, Стара Загора

Октомври

Октомври ме залисва със листата си.
Предлага рамене широколистни –
сред тях да мога скришом да поплача,
когато съм си друга и излишна.

Октомври шари с пръсти, шумоли,
измъква от ръкава си шишарка,
откъсва дюля, сваля се с луни,
чете по стари звездни карти.

Октомври е с открити хоризонти.
Есенция от есенно море.
За нищо не натяква, не напомня…
С октомври се мълчи така добре.

Молба

Не стъпвай на пръсти
около изтръпналото ми сърце.
Не стъпвай на пръсти.

Грабни го и го хвърли в небето.

Гълъб ли е – ще полети,

камък ли е – ще падне.

Какво по-непотребно от
замряло сърце?

Дарове

Не съм ти подарявала часовник,
не си ми купувал гребени.

Опредметяването на една любов
е като да я убием с камъни.
Не по-малко жестоко.

Не съм изсушавала роза,
не си събирал в стъкленица сълзите ми.

Бих могла да изгубя всичко,
което имам.

Нямам нищо от теб.

Изпращам погледа си с кораба на залеза –
да те погали.

Втора награда
Георги Гаврилов, София

анфас

когато смисълът угасне
и не мога да пиша
защото не виждам нищо

окото става стена
листът око
в което от безсилие впивам нокти
и дера
дера
дера
дера

докато се обърнат ноктите

докато се свия в килията
знаейки истината за драскотините:

след толкова увещаване на словото
буквите най-сетне
са се обърнали
с лице
към мен

старците и морето

двама вече са паралел
един на друг и на вечерта
на свещта в буркан
на езерото край омрежените сепарета
на високото и ниското синьо на тревата
по здрач

на всеки друг живот

на всяко случване
на ръчносвитата цигара с кубински тютюн
на комарите
на шапките с цветя
на лъжичките отстрани на кафените чаши
на ръката която пише и на написаното

паралели
съвсем близо един до друг
като нишки
пресечени по ширина от миговете
но завинаги разделени
за да уловим в мрежата им
нещо много по-голямо
за което разстоянието помежду ни
е само
закърнял орган

***

три дни откакто изнесох
телцето на канарчето –
дори мъртво не можеше
да напусне клетката си самичко –
три дни
и в поилките вече се бяха завъдили
микроорганизми

след седмица от кафеза се носеше
спарената миризма на първичен живот
водата се покри със зеленикаво-жълто
сякаш канарчето някъде издалеч
все още се оглеждаше в нея

почистих всичко и покрих кафеза
с чаршаф –
да забравя че животът се заражда
най-лесно на затворено

години по-късно
извадих стария кафез
измих го смених вестника на дъното
надробих в хранилката яйца с извара

при всяко отваряне на ръждясалата
вратичка
пантите й се опитваха
да чуруликат

Трета награда
Тони Теллалов, Шумен

* * *

трябва днес да те целуна
този дъжд ми го нашепва
с мокри до простуда думи
трябва днес да те целуна
така ще стоплим само
капчиците помежду ни
но все отнякъде се почва
стопляне на две тела

Просто дишай!

сблъсък в градините с човешкия хленч,
промъкнал се някак в парка с овации,
тормози ми струните в тънкото утро.
мъгливо и просто било е понякога,
да плюнеш внезапно в блестящо чело,
с прът да пронижеш горкия стомах,
да скочиш отгоре, да смажеш плътта…

шшшт! дишай! просто дишай!
това е само гърчът на човек
да бъде ангел …

новите значения

интересно е как,
когато обичаш,
няма никакво значение,
дали тя харесва джин или водка с кола,
музиката, която въртиш в колата,
книгите, от които почти кървиш.
дали може да готви,
дали ти прави това онова,
дали е мръсния ти сън,
самата ти мокра мечта.
интересно е как,
когато всичко първично премине,
твоята кожа е с ново значение,
твоите нерви са други въжета,
твоята похот е възрастен мъж
останал сам с ръцете и потта си.
и тогава се появява една жена,
която прави всичко това,
което си сънувал,
което си преглъщал,
което те прави титан
и твое е небето,
и не я обичаш.
като скок с парашут,
когато крещиш и крещиш
от радост, страх и скрита ярост,
без любов към парашута
и губиш на практика всичко,
и е толкова тъжно.
като плаж след буря,
когато птиците кълват
изхвърлената от морето
плът.

Награда на Радио Пловдив
Йоана Русева, Велико Търново

В естетиката на походката й

В естетиката на походката й
се крие съмнението,
че от единия,
до другия край на погледа му
е твърде стръмно
и само с едно потрепване на глезена
ще се спъне и ще се влюби.
В естетиката на жестокостта му,
той вече се е влюбил
в множеството малки счупвания.

Копае в словото

Копае в словото
като в гроб,
в който са заровени
думите.

Събира пръстта
в джобовете си
и мечтае
за онази земя,
в чиято утроба
ще зачене езика им.

Всеки белег

Всеки белег
по тялото му
е копка.
Миглите му
ми напомнят,
че картата
е само територия,
в която сетивата се учат
да дишат.

Всеки белег
по тялото му
ми напомня,
че Рим никога
не е падал –
просто смъртта
си търси убежище.

„Всяка история се нуждае от име” –
казва и ме прочита
до последната страница.

Аз – прах
по ръцете
на археолога
изтупвам диханието си
в ъгълчето
на шлифера му,
където джобовете
са хралупи на мислите
и се уча да живея
с хартиеното му тяло.

Награда на Филологическия факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“
Aнна Лазарова, Велинград

Времетраене

брой колкото искаш но
трябва време да се родиш
да се изправиш
и да пораснеш
да започнеш да чувстваш
гръбнака си след упойката
и пръстите на ръцете
да са ту твои ту общи
да се научиш да скачаш
на дама
а после да четеш Кортасар
и да не сънуваш много
да правиш силно кафе
и кремсупа от моркови
да рисуваш хората
като дете Магрит или като Бог
после да шиеш гоблени
струва ми се че време е нужно
за всяка кореспонденция
за всяка работа
и за почивките ѝ
в търпението е тръпката
вместо златното руно
давам си сметка че нищо
не става изведнъж

освен лошото

Контраст

Когато бях на пет, рисувах свещници
и те растяха по стени и зидове.
Баща ми каза: „Не рисувай вещите.
Отвътре светлината е невидима.”

Но нощните прозорци са кокичета,
пробиващи снега на тъмнините
и майки във афери с електричество,
защото свети повече от дните им.

Докато остарявах, го разбирах
и все по-тъмни изрисувах сградите.
Понякога на светло си пастирът,
но в мрака се изгубваш вместо стадото.

Лично пространство

всеки ден след работа
библиотекарят
се прибира при своя харем
нарежда всички
първо по сантименти
а после и по дебелина
и казва
тази вечер шимборска
силвия плат и сафо
ще танцуват за мен
следва дълга безпаметна нощ
на сутринта той
ги връща по рафтовете
и отново отива
на работа

Награда от Туристическа агенция „Ана Травел”
Василка Вълева, с. Лясково, обл. Добрич

Възможности

И на патерицата и е болно
ако ти потръгне без нея – ако решиш
да останеш легнал насред стаите
или седнал най-много до прозореца
на лакти караш дни продълговати
мъдрец огромен върху марлята им
издърпан от редовете на добрия вкус
защото драска бузата отвътре
записваш си съществени неща
като за последно и до себе си
не я споменаваш когато броиш
все едно не си я забелязал
сякаш никога не я е имало
и не е била винаги тук
и не те е лъгала когато поискаш
и не е знаела че няма да стане
и не би могла да бъде друго
средство или оръжие

Без край

Не мога да се върна, не мога да продължа
И това не е умора, а свръхсила в изненадваща точка,
която разтреперва раменете ми и прегръдката на света
в тайно и непрактично съзвучие
Тогава оставам по спирките
и се уподобявам на човек,
за който вратите ще се отворят след осем минути
Или се свивам в старата читалня
и повтарям зад лицето неподвижно
все същото стихотворение,
откъснато от книгата отдавна
от трафикант или страхливец сроден
Докосвам пролома на липсващата страница
и си представям жеста на изтръгването
винаги с обида, възхищение и завист
Отвън приижда разтегливата смола на залезите-
кварцовият цвят на зимните следобеди-
острото сияние на утрото
Светлината се разлива все така леко и надълбоко
в лакираната равнина на тромавите маси
Сякаш никога няма да свърши, сякаш винаги ще има място

Опяване

Стани-излез
широка е пътеката
за тебе снадена
да я вървиш
горяла е тревата
и не се е свършила
ръждива е костта й
източен краят
отваря улей
вятър се процежда
през кората на раната
Тръгни-ходи
далече е реката
за теб извадена
от извора си
да те приближи
и кална е водата й
но още с вкус
на облаци отпуснати
над детското корито
лютиви мигли
гъдел в плитчините
между очите капка
Иди-мини
развързани са портите
и твои са стадата
и копитата
към яслите превеждат
вързоп смълчан
в гърба им топъл
време не личи
голяма е наградата
филия от хляба цял

от нея хапка ще издаде
в страни от образа
подобието
Пълзи-легни
върху пригладения камък
където дъно е било
ще бъде
за миг си ти
мушица тежка
в ноздрите засмукана
издигната от дъх
от дъх стопена
Кажи какво е повече
от даденото
взетото
не ти достига
и не е простено

Награда – Вечеря и нощувка за двама в хотел „Одеон“
Aндриан Захариев, Тутракан

Извън тялото

Отначало започваш извън тялото
да прошепваш на себе си
кой (съм),
постоянно и рязко –
като кратък спазъм.
После въпросите се разтварят
в различните версии
и спазъмът се усилва.
Независимо дали го понасяш –
разбираш:
само ангелите и птиците
имат криле.
Все пак скачаш, разперваш ръце
и за краткото време,
в което летиш –
ти се случва животът.

Къща

Подът набразден
от междуредията
на неизреченото.

Стените книжни,
лесно запалими,
шумолящи
при допир.

Покривът – една
разтворена книга
със страниците
надолу.

Отвън обикалят
зверове и хора.
И едните,
и другите
искат да влязат.

Първите, за да
спасят човека.
Вторите, за да
убият звяра.

И ето – някой
вече чука
на вратата.

Изгребване на мълчанието

Изгребѝ мълчанието между кривите ми зъби,
попарѝ копривата на страховете ми,
погалѝ гърбицата на характера ми
и утеши прегракналия дъжд в очите ми.

Мога да се извися като острието на ножа си,
да се врежа в коравото масло на безсънието,
да стоя по средата на стаята в тъмното утро
и да ти пиша това или друго стихотворение.

Защото знаеш – мнозина се чудеха кой съм
и силуетът ми бе въпросителна върху точка,
но сега е различно: когато погали гърбицата ми,
изглади моя недъг и ме превърна в удивителна.

Не им е ясно: в съчинителското съществуване
няма претендент за титлата да бъдеш беден.
Страх ги е да износят поезията в утробите си,
искат без болка да родят автентичности.

Наградените стихове в Четвъртия национален конкурс за поезия „Добромир Тонев“

Иван Димитров – втора награда

От/за Стоян Камбарев

“There`s a basic fear between your world and
mine. I don`t know why.”
Gary Snyder

Стоян Камбарев дойде
един ден на вратата ми,
жив като теб и мен,
облечен в черно.

Издуха дима от цигарата си,
свали слънчевите очила.
„Винаги съм се чудил
става ли за театър
пространството на смъртта?”,
попитах го.

„Да.”, каза той
и тогава в гласа му
почувствах отвъдното.
Разтреперих се.

„Всяко пространство става за театър,
стига човек да търси добре.
Нямам много време,
скоро имам премиера там горе,
последната пиеса на Пинтър,
и той продължава да ги пише едни…”,
каза той.

И завърши:
„Затова ще бъда кратък:
търсете пространства,
изпълвайте ги с театър.
Пространството е свято,
то е театърът,
а всички сте го забравили”

Ренета Бакалова – втора награда

* * *

най-големият страх на мъжа
който никога не й казва че я обича
е да не би някога
да се качат в разминаващи се влакове

а тя изпраща цветя до себе си
проверява
в кой вагон е
и избира следващия

Владислав Христов – трета награда

Закопаване на рибата

мъртва рибо
ти хрило и перка едновременно
застинали в калта на язовира
напролет тук ще бъде нива
и ралото ще те изрови от пръстта
тогава няма да си мъртва риба
пшеничено зърно ще бъдеш
а после клас и хляб на масата
в устата нафора и вино
но има време мъртва рибо
сега свикни с калта

Росен Карамфилов – наградата на Филологическия факултет на ПУ „П. Хилендарски”

Есента прелива отвъд зимата

театър София ми се стори остарял
с поне осемдесет и осем години
продължих нататък по Заимов
на път за среща с един велик поет
с детски очи в които плуват поеми
той закъсня но и аз не дойдох навреме
споделих му за своето печално щастие
за безсънието напоследък му споделих
бях някак доволен някак радостен бях
бях ням и бях всякак свободен при себе си
пуших от цигарите на този велик поет
дишах мълчах разказвах дишах мълчах
Поетът ме слушаше с влага у съзнанието
с внимание у сетивата ме опознаваше
съвсем приглушен бе разговорът ни
едва чувахме изречените думи
познавайки пълнокръвното им значение
навярно бяхме обречени до живот.

Климентина Христова – наградата на Радио Пловдив

На ръждива решетка е кацнала птица и се опитва да пее.
Задния двор на затвор, прането белее,
бавно полюшвано от първия есенен вятър.
Топка прескача оградата, малко дете гледа нагоре
залисано в цвета на ръждата.
Чува се монотонно потропване -желязо в желязо.
В тази безвременна жълта картина разплисква се дъжд.
Прахът става на кал и червени реки текат през оградата.
Птицата още стои и опитва, калта е игра за детето.
Ръжда се пропуква, троши се от вода и от шум.
Симфоничен оркестър излиза, кой с тръба, кой с барабан
създават дъждовна соната, чертаят нов характер на лятото.
Сред калта маршируват мъже в белези и сякаш свирят насън,
около тях тича детето и се смее високо.
Ние чуваме единствено птицата от всичко това,
кацнала на последното парченце ръжда.

Йордан Пеев – наградата на туристическа агенция „Ана Травел”

Гълъб

Тъгата като котка се окоти
и с три космати топки мрака суче,
че всяка е с по няколко живота .
А моят е един…И е на куче.

Оставих тишината да им свети,
/тъгата самотата я приспива/.
И те ,макар че слаби са, и слепи,
ръмжат и хищно ноктите извиват.

И чувствам гълъбът ми как потрепва
в уплаха ,от това че не излита.
Страхът е дълга и бодлива летва,
върху която да стои опитва.

И знам , как трудно му е да остане,
че пепел му е станала душата,
че навикът е много тежък камък
притиснал с яд ветрилото в крилата.

А умножената тъга едрее
и скоро ноктите й ще са груби .
Навярно гълъбът затуй сивее,
додето в сянката си се изгуби.

Анелия Черкезова – наградата на хотел „Одеон”

Тъй тихо е
Тъй тихо е,
а чувам бродят демони,
прекрачват прага без да са поканени,
дошъл ли е часът за посещения
и рано ли е още за разпятия?
А този селски път кога ще мина,
по калдаръмите със мирис на акации,
кога ще ме залаят кучета,
и пантите ще ми говорят с крясък?
Кога ще ме люлее люлка,
над хълмове обрасли в мълчание
и с тихата приспивна песен
заспива къща в кални очертания?
Кога ще ме целунат самодивите
притиснал в длани тлеещи животи,
кога ще вкуся тъжните истории
изписани на устните в смирение?
И някой ще извика,
ще отекне,
и тоз живот ще заприлича на сияние
ще се търкулне в пазви ечемичени
ще потече в мелници от време.

Тъй тихо е,
а още бродят демони
с ризи везани от нощни възклицания
и въглените парят по нозете им
тъй тихо е,
без час за посещения!

Край старата пейка
Ще се случи през един съвсем обикновен ден
без причина за среща,
без повод за познанство.
край старата пейка
с ръждясали гвоздеи в дланите,
и всяко клонче ще ни бъде сянка,
а всеки изгрев зараждане в утробата.
И едва проходили
ще вкусим от хляба и виното,
заситени в свят, разголен от ирония,
а ревящите маси ще подминем безчувствени,
че гласът не е вечен, и тленни са мислите.
А те ще ликуват разкъсани в бдение
неусетили вяра и огън във вените,
недокоснали с плам недрата прокълнати
молитвено грешни в свойто рождение.
И с пръсти заровили в зейнала рана,
ще драскаме немощни под каменни блокове,
ще вливаме ерес в дървета без корени
ще се молим пред храмове,
ще прогонваме демони.
и като ангели пречупили крила в небесата
от сън ще се будим в леглата си празни
а кръвта от граала ще съхне по устните
ще се давим на глътки, недокоснали хляба
Ще се слеем безропотно гладни и жадни
в свят в който босите плащат с рани,
сред викове празни, оглушели, прокажени,
и ще разпънем ръце на кръст приковани.
Ще възкръснем отново
като награда за живите
под хълма оплетен с лавров венец
уморени от бързане за кратко преминали
в един съвсем обикновен ден
без причина за среща
без повод за познанство
край старата пейка с ръждясали гвоздеи в дланите….

Отличените автори в Третия национален конкурс „Добромир Тонев“

Катя Стоилова – Пловдив
(първо място)

Къща на село

Разпънати гоблени
с езера, принцеси и елени;
съхнат костите им
на ръждиви кабари
без възкръсване
и без умиране.
Тук сме само жълта фотография
свита на фунийка,
през която
гледа паякът
във времето.
Прецедено слънце
през тензуха;
с него баба шиеше пердета,
после ги потапяше в белина
да синеят
на прозорците, в които
вятърът надул е гайдата.
Закачалките не пускат
празната
куртка на татко.

Пасторално сиво

Животът ме намира
когато се изгубвам,
като овчар размахва гегата
и вика срещу мене с цяло гърло.
Дои ме, стриже ме,
надеждите изражда
и после ги превръща в свои обреди.
От мойта кръв извършва приношения,
с които мами Бог, че го боли за жертвата.
Аз влизам пъргаво в кошарата,
за да получа
солената си дажба от кърмилото,
и върху жертвения камък
тревопасно
доброто да сънувам.

Сезонът преди мусоните

сред безметежните минути
на тревите
изследва движенията
и сякаш им се наслаждава
кротка е и плаха
потръпват извивките й
когато вятърът донася миризмата му
но продължава да стои
по права линия по пътя на глада
не се озърта
не планира бягство
природата очаква
да оцелява в бързината
сърна пасе а лъв я наблюдава
уверени и двамата
каквото трябва това ще стане

усещам погледа ти
и не знам защо не се страхувам

Владислав Христов – София
(второ място)

в огледалото – човек
в човекът – огледало
безкрайна верига
от хора и огледала
нито един камък
наоколо
……………………………….

дългият път свършва
с дупки море
между дърветата
надникни внимателно
тъй както синята шир
наднича за да види теб
………………………………………………

отвъд раната
има здрава кожа
готова да засвири
ако я опънат
между обръчите
на барабана

Катя Белчева – Пловдив
(трето място)

.  .  .

Синът на ковача
се роди
от желязото.
С всеки удар
по-силен.
Само него
баща му
първо уми
във водата
после хвърли
в огъня.

.  .  .

Тук
не можеш да извадиш
вода от кладенеца
да я пиеш студена
чак платинена
да мирише
на хладен покров
и синджирът да звънти дълго,
докато стигне дъното.

Тук няма дъно
и отблясък на светлина
и не мога да умия
отражението си.

Бягат птиците
на една страна с живите
на друга с мъртвите.

Пловдив

на Добромир Тонев

Мъглата
по Марица
превръща тополите
в мачти
и скрива мостове
острови
и древни мозайки.

Градът
бавно слиза
по стъпала
издялани в камъка
и като поет
в бяло
го облича мъглата.

Милена Белчева – Варна
(наградата на Радио Пловдив)

Пристанище за мъртви хоризонти

„Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.“
Д.Тонев

Годините ми – тъжни раковини
животът ще изхвърли на брега.
Случаен скитник щом през тях премине –
в душата му без глас ще изтека.
Навярно той за миг ще се заслуша
в накъсаното ехо, неразбрал,
какво е да отпиваш само суша,
когато си до немощ прижаднял!…
Какво е да сънуваш платноходи,
чиито преход никой не призна,
а денем да си с мачтов връх, прободен –
до дъното на сетната вина.
Навярно той за вечност ще забрави:
русалките – илюзии дори,
жаравата от страсти и представи –
на пясъка сама да догори;
до болка хоризонтите препасли,
посоките, в които се плета;
превръзката от неми водорасли,
прикрила пред зениците света;
шума на неспокойните талази,
от дъното довлекли страхове.
Едно весло – надежда ще запази
към утрото покорно да гребе.
Че другото са просто лакърдии,
коя била съм някога, преди…
С усмивката си, знам ще ме завие
и кръст скове от гнилите греди.
Под който ще издъхне гордостта ми
и светло ще се пръсне пепелта
на всичките безброй човешки драми.
И Тайната сама ще преведа…
Когато пространствата само стени са…

Светът недоверчиво се залости,
заседна, втренчен сляпо пред екрана.
Бе твърде уморен за нови гости.
Животът – недопуснат – вън остана.
Какво, че и веднъж не го приеха,
в квартирката, от думи отесняла? –
Не му е нужен покрив, нито дреха,
а всяка среща, всъщност е раздяла.

Какво че няма тежко да отпие
от виното на спомени и дати?
Нима го ще плени вкуса битиен,
пред извора безлик и необятен,
от който всяка истина покълна,
ще спре да свети, за да отразява?
И своята хармония безмълвна
нима ще замени за светска врява?

Покорните сърдечни безпредели,
ще свие ли до островче от грижи?
За време вечността ще продаде ли,
и обяви война на някой ближен?
Ще спре да съществува, за да види,
какво му предвещава хороскопа?
Светът се върна към съня – обиден,
че някой на вратата му похлопа…

След дъх безвремие навярно…

„Какво, че от въздушните си кули
оплакват тъжно тленността ти, тяло…“
Добромир Тонев

Човешката тъга последна притихва и замира.
Дали, се питаш, ще погледна очи в очи Всемира?
Душата, ако не е жива – животът за какво е?
След всяка сляпа съпротива прегръща те покоят.

В миниатюрните си длани света ще събереш ли?
Безброй колекции желани от спомени и вещи
запълват тясната ти стая с присъствието нямо.
А после молиш се отчаян да глътка въздух само.

Когато мислите се раждат привидно са разумни.
Докато огнената жажда в гърдите ти не лумне.
Разгаря пориви, бъртвежи, но всеки зов ти пречи.
Старееш без вина, понеже забравяш, че си вечен…

Но тук, с битийните окови къде си се запътил?
Нали на чисто и отново – започва двеста пъти?
И всяка крачка те отведе към старата неволя –
че външно си безмерно беден, а вътрешно си болен…

Изчел си всички мъдри книги, но пак сърцето срича.
Достатъчно е, забрави ги – и просто заобичай –
прашинката като вселена, тиктакането спряло…
И нека в нежност се зачене безтленното ти тяло.

И нека да се припознае и тихо затрептика
в диханието на безкрая и истинност безлика.
В неназовимостта на тази всесбъднатост прекрасна,
която всички тайни пази и свети – без да гасне.

Елена Денева – Полски Тръмбеш
(екскурзия до Гърция от туристическа агенция „Ана Травел”)

Думи

На Добромир Тонев

Черупката е крехка до сърце.
Акацията спи в дланта на Бога.
Събуден кон оставя петънце-
премислян дълго белег от подкова.
Началото е всъщност нечий край.
Квадратни са очите на тъгата.
Дали все още търсиш своя рай?
Дали Колхида днес ти е позната?
Благодаря за белите черти
на малката си длан, когато скитам
да търся църква, дето да гнезди
душата ми, с мочурища пропита.
Разтварям за прегръдката ръце.
Удобно е. До ужас проверено.
А покривът на църквата е цел,
отминала със вятъра край мене.
Дали все още? Сигурно. Не знам.
Но имам думите – като шамари,
когато в коматозния си храм
не чувствам как Доброто нежно пари.
Запазвам равновесие. Перце
от щърк довява бегло вдъхновение.
Черупката е крехка до сърце.
И ставам тишина. И преклонение.

Дух

“Духът държа над тебе лък и стреля..”
Добромир Тонев

Не се събирам с тялото. Не се.
Отлично ми е да съм си отвъдна.
Един кентавър ще ме отнесе
където трябва, щом изгубя въздух.
Отслабна рахитичният Пегас,
прехранван само с антрацитни рими.
Авгиеви обори съм. До блясък
изчистени, стерилно предвидими.
Простете, мили, първото лице,
но всички сме с еднакъв знаменател.
Пропуква се вселенското яйце-
в един жълтък сме – развален, но златен.
Смъртта е просто подпис под една
история с различни псевдоними.
Смъртта е декларация, с която
доказваме, че някъде ни има.
Попиваме в земята. И какво?
Когато довалим, сме равни също:
с едно и също ниско потекло-
бозайници с потребност от прегръщане.
Духът държи над мене своя лък.
Не вдигам поглед. Мисля, че не стреля.
Мишената е омагьосан кръг,
в средата на сърцето си прицелен.

Равновесие

„Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета..“

Добромир Тонев

О, моля те, не падай от въжето.
Недей изгубва крехко равновесие
между изгубеното и между невзетото,
между красивото и интересното.
Светът ще те разклати като чучело.
Светът ще се опита да те спъне.
Не позволявай нещо да се случи
със светлината ти, не я изгубвай в тъмното.
Не падай от въжето си. На косъм
от тебе преминават слепи мълнии.
Недей потъва в питане „Защо съм?“,
в найлонов яд и мисли микровълнови.
Не падай от въжето. Настоящето
е сигурна, достатъчна причина
и повод за да бликне чисто щастие
сред всички синтетичности пустинни.
Когато си въжеиграч, си длъжен
баланса вътре в себе си да пазиш
макар че тоя свят ще те излъже,
че той е в храм, във вещи, в разпродажби;
във някакви зелени философии,
във думи на месии и водачи,
в очите на жените ти, в дълбоката
утроба на науките ти.

Плачеш ли?

Плачи. Но не изгубвай равновесие.
Все някога ще полетиш. И меко
ще паднеш върху чистото в сърцето си.

Ако си бил въобще човек, човеко.

Дора Господинова – Стара Загора
(нощувка и вечеря за двама в хотел „Одеон”)

Деца

“ …гилотинират покорния народ на слънчогледите“
Добромир Тонев

Далеч е жътвата. Деца са слънчогледите
и уж мируват в нивите край пътя,
а всъщност чакат татко си да дойде –
да се покаже,
да си поиграят.
Да го подхвърлят над главите си високо,
докато падне в залез
и изчезне…

***
Безбройни цветни копия на слънцето,
от златното единствено коляно
и даже не стои въпрос за бащинство –
изцяло на баща си са се метнали…

***
Безкрайни слънчогледови армади
в моретата на юли безотказно
по слънцето равняват се –
по хоризонта следят за него,
с изгрева отплават.
Небето не забравят, в него гледат –
до края на деня и пак, до жътва…
След залеза на слънцето сираци,
обронили глави са слънчогледите,
и в мрака,
заприличали на птици,
които спят, прошумоляват тихо…
Сънуват как отлитат преди жътвата.

Без взлом

Като троянски кон, обут с терлици.
Безмълвно, тихо, без заплаха…
Единствено,
ако били сме птици, не се ограбваме.
Отстъпваме крилата си в името на любовта –
голямата, тревожната и неразумно нежната.
Провлачили тела в тревата,
по змийски се обричаме на земност.

Въздушен корен

...но дълго бяха корените ми въздушни
Д. Тонев

Въздишката на ябълката бяла
поръси цвят по камъка на двора
а слънцето по плочника премества сенките
като че
отпраща времето
със повелително движение

Перденцето дантелено играе
и от прозореца наднича детство
със дързък тен
с очите на безкрая
издрани лакти и ожулени колене
от падането с колелото…

Как се летеше със велосипеда
припомня вятърът в косата разпиляна
в червената ми рокля като залез

Когато си на девет и на десет
миришеш на сапун и чисто слънце
на чубрица
на мащерка и мента
изобщо корена не те вълнува

Така си вързан здраво за небето
ръцете ти единствени криле са
разперени встрани на колелото
летиш по стръмното
така безстрашно
подкрепят те
на облака крилото
и вятърът
и слънцето
и лятото

Единствен белег и сега напомня
за твоя тънък бял небесен корен

Ралица Димитрова – Ямбол
(наградата на Филологическия факултет на ПУ „П. Хилендарски“)